Първоаприлския уикенд споделих с колегите си и едно вълшебно местенце – язовир Въча. Водата винаги прави живота по-лесен. И макар всъщност целта на посещението ни да беше скрепяване на връзките помежду ни, а не работа, все пак без никакво усилие се отърсихме от разговорите за нея и си прекарахме чудесно.
До язовир Въча се стига за около 2 часа от София, което прави мястото идеално за уикенд бягство. Освен великолепни гледки, има възможност за риболов и разходки в местността. Ние бяхме планирали точно такава разходка за втория си ден – до Фотинските водопади. Така и не стигнахме до тях, но важен е пътят, не достигането.
Избрахме да отседнем във Вила Дива, която се намира на недостъпен бряг на язовира. Можете да стигнете дотам само с лодка, която пристига на нещо като импровизирано пристанище след позвъняване. Мястото е замислено като еко хабитат, който за момента разполага с две вили с двойни стаи в така популярния напоследък рустикално-битов стил с френски прозорци, гледка към водата и амбициозни планове за лехи със собствени зеленчуци за сезонни салати, отглеждане на домашни животни, кисело мляко и атракции като горски животни в непосредствена близост до спалнята ти. Истински еко туризъм. От сайта оставаме с впечатлението, че ще се намерим на място, където ще можем да чуем собствените си мисли и да изплакнем очи в зелено-синята гама. Вероятно мястото е по-приятно от впечатленията ми, но ние имахме (не)щастието да се натъкнем на друг тиймбилдинг (или по-скоро целеви алкохолен туризъм) по същото време, който ни изненада със следния стайлинг в общата механа – предълга маса с руска салата, розови салфетки, пластмасови чаши, пълни с ракия и обилна чалга, която и двете вечери се лееше безкрай. Към това събитие съдържателите не взеха никакво отношение, което ме наведе само на една мисъл – на такъв шум кьораво животно от гората няма да слезе надолу до спалнята ви, освен гущерите, може би. Толкова за Вила Дива и криворазбрания еко туризъм.
Малко за разходката ни в събота. От импровизираното пристанище ни закараха с моторна лодка до края на язовира, откъдето поехме нагоре по реката – Фотинската. Домакините ни увериха, че за около 3 часа свободно ходене по пътеката ще се окажем пред въпросните водопади. Сигурно това щеше да се случи, ако имаше пътека. По-скоро се оказа, че трябва да вървим по сипеи и урви, прекосихме реката многократно с импровизирани собственоръчно направени мостове от сухи клони, камъни и каквото друго успяхме да измислим с общи услия, поради непроходимост на “пътеката”. Сговорна дружина планина повдига. Или в нашия случай река без мост прекосява.
След почти тричасово ходене, все пак решихме да спрем за обяд, отдих и да се връщаме, тъй като се оказахме не особено добре неподготвени за такъв маршрут – кецове, по половин литър вода на човек, недостатъчен брой дрехи, които да сваляме или слагаме в променливите климатични условия в гората. Мълвата носи, че до водопадите имало по-цивилизована пътека, която тръгва от село Фотиново. Ако все пак направя втори опит за покоряването им, бих избрала същия маршрут. Убедена съм, че през лятото или есента този поход ще е още по-красив, тъй като сега гората едва бе започнала да се разлиства, и вярвам, че при малко по-добра подготовка и тръгване от края на язовира не по-късно от 9.30 сутринта мисията “Фотински водопади” е съвсем възможна. Все пак преживяването беше фантастично приключение, в което на всеки се налагаше на моменти да преодолява себе си, и никак не съжалявам, че не успяхме да стигнем до крайната точка, макар сред нас да имаше хора, които не се чувстваха напълно доволни, че не достигнахме целта. В крайна сметка, няма нищо лошо да не успееш в нещо, въпросът е да опиташ. Така че за мен го заковахме право в целта.
Така се случва придвижването от пътя до вилата и обратно. Екстра съвет – моторната лодка пори вълните безмилостно, добре е да имате не просто шапка, а и ветровка.
Вечно Ваша,
