Преди точно три години, ми се случи едно раждане, което се оказа и прераждане.
Всъщност, началото на тази история е от преди четири години и два дни. Празнувах 30-ия си юбилеен рожден ден. Заобиколена от всичките ми много любими хора, на открито, лееше се шампанско, тъпчехме се със сладкиши и слушахме странен микс от ню уейв, боса нова и класическа музика. Така си представям аз Мария Антоанета. Като тази на София Копола. Обичам партитата ми да имат тема. Това беше темата на тогавашното ми 30-то парти. Когато духнах свещичките на една от многото торти, си пожелах на следващия си рожден ден да раждам.
Речено-сторено. На следващия си, първи от декада три, рожден ден, нямах търпение да взема вече да родя закъсняващото с осем дни бебе. Голям съспенс беше. На три континента го очакваха това дете. Вече втора седмица приятели от близки и далечни страни ми пращаха положителна енергия и подкрепа, а въпросът “Кога ще раждаш?” се беше превърнал във въпрос за 100 000 лева, но бебето си седеше тихо и кротко и родово дейност не започваше. Изпаднах в една-две истерии, загубих самообладение, търпение никога не съм имала, веднъж дори се напиках. Вярвах, че са околоплодните ми води, но се оказа, че просто съм се изпуснала от нерви. Да, и такива неща се случват.
Та така, след толкова емоции в седмица 41 се озовах в Майчин дом. Предчувствието ми казваше, че нямам работа в болница и три дни се борих с него и всички съвети, които получавах от медицински и приятелски субекти. Накрая реших да отида в тая болница, за да дам възможност на мъжа ми да се наспи. Приеха ме, чувствах се почти като на санаториум, на десетия етаж с велика гледка към София, излизах да се разхождам, носеха ми храна, чаках, четях, даже малко поработих, спах и нищо. На рождения ми ден, получих подарък от лекуващия лекар – индукция. Оттегчението от очакването нещата да поемат своя естествен ход, ме накара да подпиша множество документи, с чието съдържание не бях съгласна на 100%, но така или иначе се оказа, че нямам друг избор. На 17 юни, малко преди да се приключи и със седмица 42, спала-недоспала, гладна и жадна, легнах на едно легло в манипулационната и зачаках. Кап-кап-кап, мислех си, че всяка следваща капка ме доближаваше до срещата ми с моя син. Вълнението беше приглушило инстинкта ми за самосъхранение, така че изобщо не разбрах, че нещо не е наред. Оказа се, че акушерката, която е поставила окситоциновата системата, се разсеяла, пуснала бързата капка и излязла от манипулационната. Коремът ми беше опасан с кабеляци, с които слушаха тоновете на бебето, само дето в стаята бяхме аз и сестра, която оформяше документация. Явно и двете не сме знаели какво точно слушаме, защото от унеса ме извадиха крясъците на лекарка: “Абе, вие нормални ли сте бе, ше убиете бебето на жената бе, кой идиот е пуснал бърза капка?!?” По-късно разбрах, че високата доза хормони е предизвикала твърде мощно контрахиране на матката, което от своя страна е докарало стрес на бебето ми и сърдечен ритъм около 80 удара в минута. Бийп, бийп, ругатни. Не помня точно, помня само как цялата смяна изведнъж се оказа в манипулационната и въпросната акушерка вдигна телефона с думите: “Родилна зала? Караме една за спешно секцио”. Ето това не исках да чувам. 42 седмици бременност си представях, че ще родя по каналния ред, мислех, че и за мен и за детето е важно да извървим този път заедно. Защото нищо хубаво не се случва лесно в живота. Така си мислех. А то – в живота все се случва онова, от което най-много се страхуваш.
И така, разкабелиха ме, метнаха ме в една количка, сложиха дамската ми чанта на коленете ми и потеглихме със скърцащия асансьор към етаж три – родилна зала. Спомените ми от движещата се кутия са два – на отиване и на връщане. На отиване – “Спокойно, Верче, не е важно как ще родиш, важно е да родиш, ти и бебето да сте добре. Днес секцио, друг път по каналния ред.” Все пак някой трябваше да ме окуражи, наоколо всички бяха потънали в собствената си вина и нямаше кой да го направи вместо мен. Вратите на асансьора се отвориха, връхлетяха ме няколко усмихнати лица, казаха ми, че всичко ще е наред, че няма за какво да се тревожа. Това е всичко, което имах нужда да чуя в оня момент. Настаниха ме в родилна зала номер едно, наобиколиха ме да анализират случая ми. Сложиха ми някаква инжекция и отново ме окабелиха, за да следят тоновете на бебето. На този етап секциото не се коментираше, трябваше първо да ни върнат от там, където ни беше пратила разсеяната акушерка. Оставиха ме сама и в неизвестност. След известно време на партиди започнаха да ме посещават лекари – всеки със своето си мнение, един ми казва: “сега е моментът да приключим с тази бременност”, друг ми казва: “на такива във вашата ситуация препоръчваме секцио”, трети казва “може да се опитате да раждате естествено, но вероятността да се стигне до оперативна намеса накрая е голяма”, според четвърти можех да родя и сама, но никой нищо не ми обясни, не ме консултира, не се опита да влезе в моя филм. Едно си баба знае – едно си баба бае. Трудно е да вземеш решение при така поднесени факти, даже не факти, а направо оценки. Особено в опияненото състояние, в което се намирах в онзи момент. Може би само тогава съжалих за смелостта и безразсъдството да не избера екип, а да си раждам, както се е раждало преди 31 години. Отиваш и си раждаш. Кво пък толкова? Не знаех на кого да вярвам, не знаех мотивите зад всяко мнение, не можех да преценя ситуацията. Когато отново останах сама, се огледах, намерих си чантата, в нея за щастие имах всичко най-важно за спокойното и красиво раждане, което си представях месеци наред – музика и лавандулово масло. Отворих си маслото, капнах една капка на китката си, разтрих я между двете, пуснах си ноктюрните на Шопен и се опитах да чуя своя вътрешен глас. Не знам дали чувах него или егото си, но все пак реших, че след като съм чакала толкова, ще почакам още няколко часа и ще си родя както се ражда – все пак ми се даваше такъв избор в случая. И така – оставиха ме да раждам на собствен ход. Мисля, че беше около 12 на обяд, когато ми го съобщиха. Доволна и щастлива, си останах да се разхождам, разтягам, танцувам. Говорех на сина си, пеех му, успокоявах го, казвах му, че е дошъл моментът да се прегърнем. Обаче се мръкна, а бебе нямаше. Разкритие също. Болка не усещах. Бях станала абсолютно безчувствена за физиката си към момента. По някое време през нощта, все пак ми пукнаха околоплодния мехур с надеждата да ускорят процеса, не се противих много. Не бях яла и пила вода от близо 30 часа, нямах против да се свършва с тая одисея. После твърдо отказвах упойка, но почти насила ми удариха един спазмалгон/бускулизин/нош-па/каквото и да беше, опитвах се да спя, но контракциите леко ме разсейваха от тази дейност, акушерката Деница (моето слънце в онези часове) ми казваше, че много скоро ще имам нужда от сили, за да изтикам бебето си навън и трябва да поспя. Ми не можах, сигурно и затова, на разсъмване (на следващата сутрин валеше и беше мрачно), когато ми казаха да напъвам, напъвах с все сила, но без особен успех. Един-два-три пъти, май няма да стане, влезе вакуум екстрактора, направиха епизиотомия, вече на нищо не можех да се противя, инатът ми беше приспан от собствената ми умора. Питах Господ защо ме наказва така? Когато имах позиви за напъни, ми забраниха, за да не си заклещя бебето, а после, когато ми казаха да напъвам, вече нямах нито сили, нито желание. Ми защо? Просто малко ме изпитваше. Затова. В 8:00 сутринта на 18 юни 2014 се роди Лука, а аз се преродих. Единственото, което успях да кажа, когато ми го показаха, беше “Ама защо раждам негър?” Поради моето тъпо упорство и 24 часовата ни обща борба, това бебе се беше овъртолило, усукало и заплело в собствената си пъпна връв. Последва раждане на плацента – нещо, с което никак не ми се занимаваше, обследване на полето и дълго и мъчително бродиране върху органите ми. Странното беше, че когато сложиха бебето ми на гърдите ми, за да засуче, нямах никакво желание за това. Не го разпознах като свой. Не можех дори да му се зарадвам. А знам, че трябваше. Понякога още се обвинявам, че не можах да почувствам това, което се очакваше, исках и трябваше. Но в онзи момент нуждата да се възстановя от всичко, което току що приключи, се оказа по-силна от желанията, надеждите и очакванията ми.
Качиха него в отделението, а мен оставиха да полежа. И тогава разбрах какво наистина се случи в последните 24 часа – животът ми се промени, аз също, защото вече една част от мен беше извън мен. И оттук насетне пропастта помежду ни щеше да става все по-голяма, а раздялата необратима. И потекоха сълзи. От щастие и болка. След около три часа отново ме качиха в онзи асансьор, вече бях събрала сили да вербализирам мислите си, така че изкрещях в лицата на придружителите си: “Абе, родих бе, родих! И пак ще раждам! Аз съм супер!”. Чувствах се като след олимпиада по математика, на която съм изкарала шестица. Гордеех се със себе си и сина си и благодарях на същия този Господ, когото обвинявах по-рано, затова че ни измъкна живи и здрави от това пътешествие.
Вярвам, че всеки има своя собствен път и начин да дойде на този свят. Моят син не можеше просто да се роди, той трябваше да вдигне цялата болница на крак и да се обгради от 7-8 жени, преди да се покаже. Знам, че събитията в живота ни, в голямата си част, са обусловени от собствените ни решения, но и вярвам, че господ знае накъде ни води. Не съжалявам никога за нищо, защото знам, че всичко ни учи на нещо. Днес Лука става на цели три. А три е магическо число. Както се пее в едно наше любимо парче “A man and a woman had a little baby/Yeah they did/And they were three in the family/And that’s a magic number”. Yes, it is!
Честит трети рожден ден, Лука, моя радост, моя болка, мой учител и приятел. Бъди здрав и щастлив!
Вечно Ваша,
