С Дима Чакърова се запознах на работа преди може би 15 години. Тя е дева, аз близнак. Тя е всичко, което аз не съм, ама много искам да бъда – организирана, съсредоточена, разбираща, мъдра, фина, но и същевременно категорична. Винаги сме работили заедно под някаква форма (включително и един “провален” общ бизнес, за който съм разказвала тук) и на някои местоработи това ни е сближавало, на други отдалечавало. Истинското сестринство обаче е онова, което съумява да преодолее всички тези несгоди. От 2018-а работим заедно само върху приятелството си, макар че малко ми липсва да работим заедно и по други проекти, затова я поканих в блога. Дима е моята мощна опора винаги – именно тя ме потикна и окуражи да започна да правя работилници, а това е може би най-удовлетворяващото ми занимание напоследък. Тя е нещо като моето огледало, защото често успява да ме разчете и артикулира по-добре отколкото аз сама себе си. Както с текста, който следва по-долу. Благодаря ти, Дима!
Зад всяка успяла жена, седят други успели жени.
Годината ми започна с един интересен ритуал – два дни извън рутината на ежедневието в компанията на 30 (почти) непознати жени, с които практикувахме йога, рисувахме като деца, смяхме се и плакахме – една за всички и всички за една. Когато се завърнах от това нетрадиционно встъпване в идващото ново време, голяма част от познатите ми с ужас ме питаха: “И как издържа толкова време с толкова много жени на едно място?!” Традиционен въпрос, който и аз бих задала преди 2 години. Защото моето поколение беше възпитавано в среда на силна конкуренция на личности – независимо от пола, оглеждахме се в приятелките си и в техните майки, основно да се сравним, за да видим кой повече изпъква. И когато някой социално или емоционално попадаше на поне едно стъпало под нас, отдъхвахме с облекчение, че сме в нормата. После дойде времето на момичешката солидарност в името на щуротия, мъж или студентски изпит. С идеята, че ако ти помогнеш, някой и на теб ще помогне.
Но за времето, в което моята женственост започва да разцъфва, косите ми да побеляват стремително и идеалът за женска красота да не ми е толкова важен, колкото идеалът за женска душа, гледната ми точка придоби нова форма и тя е, че жените са/сме сила и общата ни енергия може да сътвори чудеса. Или големи злини – зависи дали сме осъзнати да я управляваме или оставяме тя да ни плъзва по клишето за женската природа. Продължаваме да губим доста време в евтини битки за това коя е по-умна, по-красива, по-успяла и по-голям пич, водим многотомни онлайн диалози в устрема да наложим гледната си точка като единствена вярна, за да установим накрая с изненада, че всъщност сме много по-еднакви, отколкото различни. Първо сме жени, и после сме различни.
Връщайки лентата назад започнах да намирам общи черти първо с една от бабите ми – построила собствена форма на матриархат в тоталитарното общество, в която никога не съм се припознавала, после и с майка ми – твърде добра и грижовна за света, в който живеем, абе, мека Мара, както самата тя се определяше. Да, момичета, това че от един момент нататък се превръщаме в майките си при мен важи с пълна сила. Разликата този път е, че се чувствам спокойно от приликите. После се замислих за това колко много жени в живота ми са ме научили на безценни неща – как да паркирам успоредно, как да искам справедливо заплащане за работата си, как да пия алкохол, така че да не ми е лошо на другия ден – този урок не е съвсем овладян в интерес на истината, как да бъда честна към себе си и да не се притеснявам да го заявявам на другите. Уроци, които са били част от ежедневни, напълно ненапудрени и лишени от всякакъв блясък и възторг отношения. Прости, силни, женски връзки.
Бях забравила за тези и много други важни неща – да проявявам нежност, да бъда емпатична, да сготвя нещо вкусно, впускайки се в състезанието уж да бъда жена, но да се справям с повечето неща, които може и един мъж.
Бях забравила, че мога да черпя от безкраен източник на мъдрост, интуиция, вдъхновение и творчество – източник, който, колкото повече взимаш и раздаваш, толкова по-пълен става и той се нарича женска енергия. Намира се на най-разнообразни места в нашето тяло и всяка от нас изначално знае къде се крие. Моят център е в корема – там, където ме удря тъгата, обидата от думите и действията, гнева, но и щастието, творчеството, смеха до пръсване, новите идеи. Не е като пеперуда, а като електрическа вълна, но когато я усетя, знам че е време да се събудя и пораздвижа. При други е в ръцете, които създават, при трети е в главата, която измисля, в сърцето, което се грижи, но всички го чувстваме и се завръщаме при него като в много сигурен и уютен дом.
Наричаме го и по различни начини – интуиция, сила, природа, знание. Всяка от нас го притежава и всяка от нас се осланя на него в определени моменти, които не могат да бъдат рационално обяснени.
Накрая се получава, че положението наистина е i am every woman. Как тогава да имаме най-доброто в отношенията си с другите жени? Да се подкрепяме, да проявяваме загриженост, да се изслушваме, да вярваме, да си сътрудничим, да питаме как си искрено, да създаваме заедно и да не се сърдим, обиждаме, нараняваме, обвиняваме, злорадстваме. Това наричам феминизъм в действие. И хубаво е, когато получаваме заряд от известни жени-вдъхновителки, актриси, певици, активистки, но още по-хубаво е да ги откриваме наоколо в живота си и да се вдъхновяваме една-друга. Просто, по женски.
Щастлива съм да завърша този проект, който прерастна в нещо като социален експеримент, именно с есето на Дима. Нямам какво да добавя след нея, освен че е много вероятно да се опитам да преживея следващия март по точно същия начин – потънала и черпейки сила с пълни шепи от нашата обща женска енергия. Благодаря на своите гости за историите, които споделиха с нас. Всички те са тук.
Вечно ваша,
