Раждането като позитивно преживяване

Не съм писала тук от точно половин година. Днес се завръщам с любимата ми история от цялата година. Или това, с което ще запомня 2020 – раждането на нашия втори син Сава.

Неизбежно е да сравнявам първата бременност и раждане със следващата такава. На рационално ниво разбирам, че това са две различни личности, които влизат в този свят по собствения си начин, а ние като родители сме просто проводник за техните намерения. Аз съм различен човек в различните периоди от живота си. И въпреки това сравненията са неизбежни – бременността на Лука беше изключително приятна за мен, а раждането му мъка и тегло. Бременността на Сава беше изпълнена с тревоги и несигурност (от части заради това, с което останалия свят ще запомни 2020, но повече заради вътрешните ми колебания), за сметка на това раждането му беше точно такова, на каквото винаги съм се надявала.

Още с предишната си бременност се подготвях за раждането като позитивно преживяване. Записахме се на курс за родители, на йога за бременни, говорех с бебето в утробата си, подготвях тялото с физически активности, пишех утвърждения, казвах си молитвите, ходех нахилена като варена тиква в продължение на 9 месеца (долната снимка вляво ми го напомни – два дни след термин, но усмивката е все още на лицето ми), документирах ежеседмичния растеж на корема си. Обаче се издъних на финала – допуснах да ме индуцират и оттам насетне всичко се обърка. Повтарях си, че трябва да остана позитивно настроена и заметох травмата от това раждане като боклук под килима, доказателството е в този текст. Години по-късно с терапевта ми повдигнахме леко килима и всичко лъсна наяве.

Бременността

Сега нямах време, сили и възможност да инвестирам положителната си енергия в пренатално възпитание, тъй като наоколо вече има един шестгодишен, който се нуждае от реално възпитание 😀 И разбира се това произведе известно количество вина, но се успокоявах с прочутата сентенция “Ако изпитваш вина, значи си добра майка”.

През февруари, когато разбрахме за новото бебе, първата ми тревога беше, че няма да мога да се справя с две деца. През март излезе доста притеснителен резултат от биохимичен скрийнинг (изследване, което не направих с предходната бременност, тъй като бях сигурна, че резултатът му няма никакво значение за решенията, които бихме взели). През април лошият БХС ни доведе до скъп, но неинвазивен генетичен тест, чийто резултат ни държа на тръни почти две седмици. Така че до началото на май се тревожехме за това, после се тревожех да не се разболея, да не навредя на бебето и т.н. През юли влязох в щастливото трето тримесечие, където се почувствах добре за кратко, преди да започна да се подувам като балон и да наддам цели 22 килограма.

В средата на това трето тримесечие се сетих, че все пак тази бременност ще приключи в някакъв момент и е добре да съм готова с план за раждане, за който да намеря подходящите медицински лица. За да не се случи онова, което се случи през 2014-а, когато взех безрасъдното решение да си раждам смело – без доверен екип, без притеснения, отивам и си раждам, нали? През септември мислех само за едно – че си искам тялото обратно и то преди уречения ден (известен като ВТР или вероятен термин на раждане) – за справка дясната част на горната снимка, заснета точно месец преди раждането на Сава. Ако вляво струи наслада, вдясно струи досада.

Но мисълта ми беше, че не исках да повтарям грешките от предходната си бременност. Бях убедена още през 2014-а, че следващият път ще избера с кого, как и къде да раждам, да раждам аз, не да ме израждат. Обикновено лекарите нямат време да участват в такива дискусии, така че в 30 и някоя седмица отидох в Акушерски кабинет “Зебра”, където се влюбих от пръв поглед (или първи разговор) в тях и разбрах, че вече нямам друг избор, освен да раждам с тях. Те бяха така добри да изберат вместо мен лекар, който ме изненада с професионализма и човешкото си отношение към раждащата жена. Една грижа по-малко. До мига, в който терминът започна да наближава, аз започнах да ставам нетърпелива, да вдигам кръвно, да пръхтя по улиците като стара кобила, която са натоварили с два чувала цимент. Този щастлив момент съвпадна с връщането на училище на Лука и така възобнових миналогодишните ежедневни обиколки на квартала, които прераснаха в десеткилометрови разходки. В някои дни просто се реех безцелно по улиците с една идея – гравитация за евакуация. Скоро започнаха и фалшивите раждания – 10 часа нерегулярни контракции, безсънни нощи и на сутринта нищо. Случи се един-два-три пъти и в деня преди термина също. Тогава обаче реших, че няма да се поддавам на вълнението и ще си легна като пич.

Раждането

Все пак в късния следобед се обадих на Зебрите, за да докладвам какво се случва с мен, защото преди тези контракции срещнах части от цервикалната запушалка по бельото си и тайничко се надявах да завърша последната седмица от бременността или поне да започна първата допълнителна с бебе в ръце. После си направих една снимка с корема, сготвих една мусака и все пак си легнах. Легнах си, но така и не заспах. Или по-точно се опитвах да си поспивам между контракциите, когато установих, че този път има регулярност в тях – по минутка на всеки 10. И така няколко часа. Също така ставаха по-интензивни и болезнени и този път ми се стори, че ще стигна до очаквания момент, в който ще имам едноминутна контракция на всеки пет минути през един час, въпросът беше кога? След няколко безсмислени визити до болницата с първото раждане, и защото този път желаех да си остана възможно най-дълго вкъщи, потърсих информация по въпроса кога е добре човек да се запъти към болницата и така в чужбински сайтове открих въпросната схема 5:1:1, за която раждащата жена трябва да съблюдава.

Исках да оставя другите да си поспят, доколкото е възможно, защото за мен вече беше невъзможно, така че влязох под топлия душ, където открих облекчение не само заради водата, а и заради шаманските танци, които изпълнявах, придружени с животински звуци и потупвания по слънчевата кост (като Матю Макхонъхи във “Вълкът от Уолстрийт”). Приблизително по това време интервалите между контракциите се скъсиха на 4 минути и осъзнах, че този път наистина раждам. Така че в 4:04 часа грабнах телефона и с радост обявих, че съм готова за купон. Моите хора на свой ред грабнаха чанти, якета и шапки и се запътихме първо към сестра ми, където трябваше да оставим Лука и после към болницата.

Не успяхме да се свържем по телефона със сестра ми, затова аварийно оставихме Лука при брат ми (предимството на това да имаш голямо семейство, което живее в посоката, в която се намира избраната за раждане болница) и в 5 без 10 бяхме пред кабинета на Зебрите. Качихме се в родилна зала, където ме очакваше пълна вана, приглушено осветление, музика и уютна обстановка, имах си бленд с етерични масла, направен специално за случая от моята приятелка Дима, двете най-яки акушерки и собствения ми съпруг, които да ме окуражават, помагат и напътстват в онова, за което сме дошли – активно раждане. Пуснахме Overpowered на Рошийн Мърфи и купонът започна.

След малко танци, чекнене, масажи, дълбоко вдишване и издишване, бях поканена да вляза във ваната, където няма да крия не беше най-приятната част от раждането, въпреки че моите зебрички правеха всичко, за да се почувствам като на спа процедура. Усетих, че е време да избутам бебето и ако всичко дотук ми се струваше супер забавно, на третия напън си помислих, че няма да се справя и този път, въпреки окуражаващите дюдюкания наоколо. Може би по това време си дадох сметка, че дългогодишният ми опит с констипацията няма да е от полза за раждането, както си мислех по-рано, и бях на път да извикам вакуум екстрактора, с който завърши предишното ми раждане. Тогава получих най-ценния съвет от Йоана – да поема дълбоко въздух, който да задържа в корема си и да изтласкам заедно с бебето между краката си, вместо да издишам през устата. Опитах това веднъж и почувствах как бебето се придвижва към изхода, опитах го още няколко пъти и в 7.16 усетих най-приятното олекване, облегнах се на ръба на ваната и две грижовни ръце в ръкавици ми подадоха ревящия Сава. Притиснах го към гърдите си, където се разливаше вече шарена палитра от чувства: нестихващо щастие, завладяваща любов, облекчение, гордост, радост, задоволство, сладка болка – a picture’s worth a thousand words, както се вижда по-долу:

Ето така влезе нашият Сава в света: бавно, методично и ефирно, с помощта на Вики и Йоана, д-р Кобаков и с прерязана лично от баща му пъпна връв. Една плацента и няколко шева по-късно, гледах детето си и не можех да повярвам, че раждането може да бъде толкова леко, лесно и приятно. Благодаря на хората, с които го споделих – това нямаше да бъде позитивното раждане, за което си мечтаех, без вас.

Вечно ваша,