Мари Кондо и магията на п(р)очистването

Наскоро приятелка ми обърна внимание, че в България нямало сертифицирани Кондо консулатанти. Аз дори не знаех, че можеш да станеш такъв консултант. Без съмнение Мари Кондо е успяла да осигури живота и старините си с вече отшумяващата истерия по книгата си The Life-Changing Magic of Tyiding Up. Но има ли тя почва у нас? Прочетох въпросната книга преди година и половина и се опитах да използвам метода на малката японка, за да подредя собствения си живот. Оттогава многократно съм подарявала или препоръчвала въпросната книга, но не съм споделяла по-подробно своя опит с нея.

“Магията на подреждането” действително ме промени. Или по-точно разбиранията ми за някои аспекти от живота. Попаднах на нея в момент, в който изпитвах вапиюща нужда да се освободя от много вещи, ситуации и ангажименти. Изгълтах я доста бързо и в пристъп на безкраен ентусиазъм започнах почистването. Грешка номер едно: реших, че не е нужно да следвам дословно метода й, което на по-късен етап доведе до рецидив при мен. Също така ми се стори малко неадекватно да докосвам всяка вещ, и да се опитвам да почувствам с ръцете дали тя ми носи радост. Някои читатели дори го намират за смешно. С оглед на културните различия между японците и българите, ги разбирам. Затова аз просто хващах всичко, което видя на пътя си и го натъпквах с презрение в чувала. Броях чувалите и се радвах на постоянството си. Да, наистина се освободих от много вещи, които вече не използвам, не са ми нужни, не харесвам и т.н. Освен това успях да си дам сметка в какъв консуматор съм се превърнала само за десетина години. Но е факт, че година по-късно отново притежавам 4 броя импрегниращ спрей. Както е факт, че все още не съм успяла да овладея напълно естественото женско притеснение, че не притежавам точните или достатъчен брой дрехи.

Къде сбърках?

Мари Кондо съветва неколкократно (на моменти е даже досадно за четене) да следваме метода й буква по буква. Започваме с дрехите, продължаваме с книгите, бумащината, всичко друго (което тя удобно нарича комоно) и накрая завършваме със спомените. Има логика в така предложената градация, тъй като дрехите така или иначе са вещите, с които се разделяме най-често – вече не са подходящия размер, имат непоправимо петно, скъсани са, демоде и т.н., причини много. Спомените са друга бира – с тях може да не се разделим цял живот. А и защо? Кой ще изхвърли бебешките си снимки? Как ще покажа на внуците си, че и баба им е била бебе?

Когато/ако успеем да направим категоризирането, всъщност виждаме колко точно броя ножици притежаваме или как сме се презапасили с ориз, резервни четки за зъби, чаршафи и т.н. И това е ключов момент в промяната на нагласата ни, защото само така можем да си дадем наистина сметка за действителните размери на собствения си консумеризъм. Аз се справях доста добре, докато още имах силна мотивация за промяна и работех върху гардероба си. Успявах лесно да категоризирам всичко, да дефинирам точно реалните си нужди, да сгъвам и преподреждам по начина на Мари. Сгъването на дрехите е всъщност най-добрият и траен резултат от метода Конмари при мен. Успях да усвоя логиката и започнах да сгъвам всичко във формата на правоъгълник или руло. Подредих всички дрехи във вертикална позиция (моите, на мъжа ми, на детето) и вече 18 месеца обличането, събличането, прането, сгъването и прибирането са доста по-лесни за всички ни. Лошото е, че този момент в книгата не е достатъчно подробно и нагледно обяснен и всъщност се научих как да сгъвам по метода след като прекарах няколко часа в youtube, гледайки клипове по темата. Когато стигнах до книгите обаче започна да става много трудно и се пречупих. Успях да се освободя от около 1/3 от библиотеката ни, но с оглед на факта, че почти половината от нея всъщност беше наследена от други читатели, не мога да кажа, че съм постигнала добър резултат. След като цял живот са ме възпитавали, че книгата е светая светих на знанието, “прозорец към света” и пр. остарели постулати, все пак може би не трябва да се съдя толкова жестоко – успях да изхвърля абсолютно непотребни технически справочници в кофата за рециклиране, а всички книги, до които бях сто процента сигурна, че никога няма да опра, просто дарих на една читалище.

Когато стигнах до бумащината, или както г-жа Кондо я нарича paper, вече бях доста уморена и честно казано никак не ми се занимаваше с всички касови бележки, просрочени гаранционни карти, договори с отдавна изтекла давност и т.н. Изхвърлях наред без да внимавам особено в картинката. Тази категория е най-досадна именно защото много рядко ни се налага да ползваме нещо от нея.

Все пак успях да запазя самообладание до най-обширната категория – комоно. И тук попаднах в един безкраен лабиринт, тъй като тази категория има нужда от подкатегории, които не са описани в книгата. Може би умишлено. Все пак в бита си всеки има нужда от различни неща. Аз например, никога не съм притежавала микровълнова или телевизор, но вероятно много хора не могат да си представят живота си без тях. И все пак най-голямото освобождаване се случи в кухнята. Оттървах се от уреда за готвене на пара, който срамувам се да призная, но бях използвала словом и цифром пет (5) пъти. Установих, че притежавам три черпака, от които никак не харесвам два, а третият е декоративен, десетки чували с непотребни вещи заминаха в боклука. За да бъда докрай откровена, трябва да отбележа, че обширната колекция  с бутилки от спиртни напитки, събирани заради интересната си форма и рядкото си превъплъщение в свещници, отпътуваха съвсем наскоро към контейнера за рециклиране, тъй като започнахме масивен ремонт в кухнята и се наложи да изнесем всичко в хола. Не можах да ги изхвърля преди година и половина, защото тогава бях сигурна, че ще ми потрябват. Някой ден. Изключително пагубно мислене, ако наистина сте решили да променяте живота си чрез почистване и подреждане. Не, най-вероятно нищо, което не използвате в момента, няма да ви потрябва в бъдеще. А дори да ви потрябва, не е толкова трудно да го намерите отново. Отдавна не живеем във времето на празните магазини и дефицитните стоки.

И така с леко накуцване стигнах до спомените. Не успях да изхвърля почти нищо от вече натрупаните спомени. Снимки без фокус, но с особен чар, защото са запечатали отдавна забравени моменти – прибрах ги в кутия. Винаги съм харесвала грижливо подредените албуми, но мисля, че за такива дейности ще имам време, когато се пенсионирам. Стотиците писма от ерата преди имейла – дали някога ще ги прочета отново – може би, но е по-вероятно тези след мен да опознават наново личността ми чрез тях. Fair enough. Останаха. Засега. Разделих се с някои нелюбими вещи, които ми напомнят за любими хора. Не може чувствата към тези хора да са затворени в едни нищо и никакви вещи, особено такива, които не радват окото ми. Запазих артефактите, поради силния си афинитет към историята и малките човешки истории изобщо. Гравираните чаши за вино на баба ми, макар да не са пълен комплект, са отражение на цяла една епоха. Знам, че не са кой знае колко ценни, тъй като всяко второ семейство е притежавало такива, но ги намирам за очарователни. Предпочетох ги пред модерните чаши, които подарих. Старата пишеща машина Hermes Baby, изоставена в апартамента, в който живеем. Не мисля, че някога ще се разделя с нея. Не виждам защо. Не пиша на нея, но всеки път, когато я погледна, чувам как някой трака мелодично по сивите клавиши и пише писма до далечен скъп приятел или може би цял  роман. Дори не знам кой е този някой. Но и за мен няма значение. Тя ме радва и стимулира въображението ми. Мари Кондо би одобрила. Все още не знам какво да правя с дигиталните спомени. Тъй като те не заемат физически място, просто ги събирам. До степен, в която нямам време да прегледам всичко. Сега камерата е в джоба ни и моментите, които си струва да запечатаме са неограничени, а още помня времето, когато пестяхме позите. За да не пълня кутиите с нови спомени, сега не отлагам решенията кое да запазя и кое не. В петък следобед вземам детето от градина, придружено от цял наръч с творчество от изтеклата седмица. Не отлагам. Още когато се приберем, отварям кофите и изпращам почти всичко в небитието. Много малка част решавам да запазя и обикновено ги излагаме веднага по стените. След време ги подменяме с нови произведения и така. В дългосрочен план мисля, че да запазя по един-два обекта на година е достатъчно, просто колкото след 20 да можем да проследим заедно развитието на таланта на артиста.

В заключение

По-малко е повече. Колкото по-малко вещи, толкова повече място и време имаме да им се наслаждаваме. В никакъв случай не съм се превърнала в минималист, макар много да държа на чистите плотове. Но вече много внимавам какво влиза у дома и се уча да различавам желанията от нуждите си. Уча се, защото вярвам, че всяка промяна е дълъг процес, пътешествие, пълно с изненади и неочаквани спирки по пътя. Също така вече знам, че п(р)очистването на дома всъщност се случва отвътре навън, а не обратното. Донеотдавна изповядвах максимата, че “чистата къща е признак на пропилян живот”. Все още съм съгласна, че е безсмислено да прекарвам цялото си свободно време в поддръжка на дома. Обаче девата в мен говори и не мога да се концентрирам върху нищо друго, когато по пода е разпиляна цяла кутия лего, някой е “закачил” якето си на дивана, а на холната маса си правят компания чаша с недопито вчерашно кафе и ключовете за вратата, които ще търся по-късно. Както казва Мари Кондо, всичко си има място и всичко е на мястото си. Създаването на реда е творчески процес, който изисква комбинативно мислене, поддържането на реда обаче е досадна работа, поне докато не успеете да я превърнете в рутина. А колкото по-малко притежаваме, толкова по-лесно ще бъде това.

Вечно ваша,