Майчето. Мая Николова (pre-Банева) нахлу в живота ми чрез интернет и общи познати. Просто се свърза и запозна с мен. Аз не общувам така свободно с хората и за мен това беше качествено ново преживяване. Оттогава изтече доста вода, деца, сватби, общи “бизнес” начинания, телефонни разговори, мейли, хиляди редове в разнообразни чатове, семейни барбекюта… Общуването с Мая под каквато и форма и по какъвто и повод да е, винаги е pure plesure. Когато тя имаше блог, в който снимаше и разказваше за домовете на “обикновените” хора, с удоволствие приехме да бъдем едни от първите й гости, така че беше напълно естествено да я поканя да гостролира в моя. Съжалявам, че вече го няма оня блог, защото историите на Мая са винаги тооооолкова интересни – тя е отличен комуникатор и опитен разказвач. Несъмнено тези качества й помагат много да бъде и основен двигател с вътрешно горене на нишов IT екип от консултанти – дейност, в която понастоящем е изключително фокусирана (евала, Майче!), но пък лишава аудиторията от други свои таланти. Та, затова, ето!
“Западните Балкани” е документална поредица на БНТ, която се излъчва всяка неделна вечер. В нашия дом тя съвпада със заспиването на момчетата и последните недопити глътки домашно розе след вечеря. Простичко разказани истории на мъже и жени от Македония, Сърбия, Черна гора, Косово, които се преплитат с програмата на къщата ни за следващата седмица – срещи, ангажименти, събития…И ние, и те искаме едно и също – спокойствие, вкусна храна, сигурност, обич…Такива еднаквости ми носят все повече личен мир и усещане за свързаност.
А свързаността понякога се случва в най-непредвидим момент и по начин, труден за режисиране и дори леко невероятен…
Май, 2018 г.
Целокупно сме на дълго планирана първа ваканция в Родопите – трима възрастни + две деца, 10 дни, комбинация от хижи, airbnb локации, много багаж и завои по пътищата с ужасно състояние. Кърджали-Смолян-Триград. Но това е само логистичната част, която не е чак толкова важна. От тези 10 дни в семейното съзнание остават разговорите с местните, тишината на старите къщи, брането на планински здравец в компанията на симпатичен дядо-билкар от Триград, вкусът на топъл качамак, всичките възможни нюанси на зеленото…
И една по-неординерна случка.
Кърджали. Съвсем в началото на пътуването сме. Леко замаяни от културния шок в града и изморени от пътя, се насочваме към Историческия музей за кратка почивка. Той, обаче, е затворен. Забелязали ли сте, че музеите в страната ни са затворени винаги, когато човек иска да ги посети – например в събота? В сряда сутрин обаче работят почти на 100%. Това е друга тема…
Музеят в Кърджали не работи, но пък паркът около него е разкошен. Тих, прохладен и с няколко пейки, на които сядаме, докато децата щуреят. Близо до пейките служителка на Музея обгрижва цветята и ни заговаря. Оказва се, че се опитва за пореден път да отгледа кратуни, които така и не са се развили успешно при предните опити. Ние не сме добри в градинарството и няма какво да я посъветваме, но пък разговорът е приятен. “Откъде сте? Децата на колко са? Къде отивате после?” Малко преди да си сберем момчетата и да потеглим, тя ни връчва няколко семена от кратуни, увити в намачкана хартийка. Взимам ги, защото не ми се иска да я разочаровам – в София разполагаме с около 2кв.м. сенчеста градина с основа бетон, която е приятелски настроена единствено към кактуси. Семената изчезват безследно в някой от 892747-те сака с багаж, а ние продължаваме към следващата дестинация.
10 дни по-късно, София. Връщаме се към обичайния ритъм на живот. Лично за мен процесът стартира с пране. МНОГО пране. Измежду саковете, които разопаковам и дрехите за сортиране, обаче се появяват и семената от кратуни, за които сме забравили напълно. Скептично ги подхвърляме в бетоновата ни градина, като очакванията и амбициите ни за резултат са нулеви.
Нулеви, но и погрешни.
Минават само няколко седмици и кактусите са под обсада – дебелите стебла на кратуните се катерят върху тях, криволичат насам и натам, дори напускат пределите на градината ни. Листата са с размер А2, а под тях се крият светлозелени кратуни.
До края на лятото, след обгрижване от целия съседски социум, се сдобиваме с най-изненадваща реколта от около 40 гладки като порцелан, лъскави и най-вече ГОЛЕМИ кратуни. Кактусите си отдъхват, а те се трансформират в свежа декорация и спомен от топлите дни. Запазваме шепа семена за следващия сезон.
За финал – обратно към свързването
Не помня как се казва жената, която ни даде семената в Кърджали – всъщност едва ли сме се представяли, разговорът ни беше small talk – а толкова много искам да знае какво се случи с тях. Изравям от интернет телефона на музея и докато го набирам се чудя как ли ще бъде приета историята ми. Разказвам я набързо на сътрудничката от другата страна на линията и тя веднага разпознава в нея жената, която обгрижва музейния парк, и ми казва името ú. GDPR в Родопите? Слава Богу, не.
Long live social media! 🙂 Успявам да я открия и да ú разкажа за съдбата на кратуните, изпращам ú снимки.
А вече е март и става топло.
Дали пък не е време да ú изпратя по куриер и малко от нашите семена?
Ами, да, време е! Радвам се, че въпреки колебанията, които имаше, Мая все пак се хвърли да опише тази история по толкова увлекателен начин. Аз лично се вълнувам какво ще се случи по-нататък не само с нейното градско земеделие, ами и с жената от музея в Кърджали. Докато очаквате продължение, разгледайте и другите ми месечни гости.
Вечно ваша,
