За връзката с тялото и една детска мечта

Какви бяха вашите детски мечти? Аз исках да стана балерина. Всъщност исках да стана много неща, но това е първият отговор, който започнах да давам на дежурния въпрос от страна на възрастните: “Каква искаш да станеш, когато пораснеш?” Имам снимка от предучилищната, на която съм с балетна пачка и червена щракаща чантичка в ръце и кълна се, по-щастлива май никога не съм изглеждала. И понеже вече мечтата ми за щракаща чантичка е била реализирана, горе-долу по това време трябва да е било, когато заявих, че ще ставам балерина. 

Родителите ми, които винаги са ме подкрепяли във всеки мой порив, ме изпратиха в балетната школа в града с една от най-добрите приятелки на майка ми – бивша балерина. И така, влизам сама в залата като в храм – внушителен обем, състоящ се от две стени огледала, една стена прозорци, една стена ламперия, петметрови тавани, голям роял по средата, десетки малки балеринки, строени по станките и си мисля, че това ще е почти толкова лесно, колкото щракащата чантичка. Истинска поезия. Мечта на път да стане реалност!

Другарката Полянова ме поглежда строго, обръща се към корепетитора повелително: “котешки марш!” и цялата зала застива в очакване на моето изпълнение. Макар да съм чувала котешкия марш и преди, нямам представа как се танцува, обаче бързо се сещам, че баща ми ме е учил как маршируват войниците и си казвам: “Това трябва да е!” Започвам аз, но още в интродукцията художественият ръководител прекъсва изпълнението на корепетитора и моите отчаяни опити да издържа теста с крясък, който разсича дъха на строените балеринки на две: “Спри! Какво е това? Каква балерина си ти? Ти не си балерина, ти си хипопотам. Ужас! Напусни!” Аз свеждам глава, готова да изляза засрамена, но другарката решава все пак да ме назидае като заповядва на най-добрата си балерина да ми демонстирира котешкия марш. Сякаш цялото това публично унижение не е достатъчно. След безупречното показно на моята връстничка излизам от залата и, обляна в сълзи и сополи, се втурвам в обятията на леля Нели (приятелката на майка ми), разказвам хлипайки какво се е случило вътре и тя за да ме утеши, ми обещава да направи школа по модерни танци, в която със сигурност ще бъда приета. Това си спомням от онзи съдбовен ден. Фрагментарно. Обаче частта с хипопотама неизменно се явява всеки път в главата ми, когато изпитам порив да танцувам. 30 години по-късно. Всеки път. Това събитие в живота ми вероятно би могло да се квалифицира като травма. Макар да съм го разказвала вече стотици пъти на хората в живота си, винаги с цел забава на аудиторията, всъщност хуморът и положителното мислене е било просто механизъм, който съм си изработила, за да преодолея въпросната травма. Преди време обаче започнах да ровя в тия травми с помощта на специалист и наизскачаха какви ли не изненади. Когато някой ме попита как върви психотерапията и дали ми помага, не знам какво да кажа. Бъркам все по-надълбоко в кацата, без да знам в какво ще потъна – мед или лайна. Но това, приятели, трябва да се случи рано или късно. По един или друг начин. No pain, no gain. 

Не ви разказах тази “драма”, защото търся съчувствие или утеха. Разказвам я, защото е интересно как човешкото същество се справя с травматичните си преживявания. Разбира се, по много и най-разнообразни начини. Очевидно аз съм избрала още тогава да изтрия образа на другарката Полянова от главата си (нямам лице, помня само име и безформено тяло), макар да съм я срещала десетки пъти след този случай. Не съм изтрила само образа й, а и емоциите, които постъпката й е провокирала. Знам, че всяко зло е за добро или поне така се научих да мисля, оцелявайки след балетното си фиаско. Ами, ако бях приета в балетната школа? Ако сега имах хранително разстройство? Ако тази жена беше изкривила възприятията ми? Ако бях подложена на подобен тормоз ежедневно? Да, щях да имам доста повече травми към настоящия момент. Обаче тази мечта беше разбита на пух и прах по изключително грозен и груб начин, а аз даже не си позволих да се ядосам. Защото са ни учили, че това са лоши и безплодни чувства. Но ние всъщност имаме право на тях – имаме право да сме ядосани, да сме гневни, да се страхуваме, когато някой или нещо ни даде повод. Не само, че имаме право, имаме и полза. Аз съм избрала друг начин да преодолея случващото се – чрез ума си, не и със сърцето си.

И тъй като умът ми все още казва на тялото ми, че то е хипопотам, споделям това, за да ви кажа, че не – не съм го преодоляла. Защото отричайки правото си да се ядосам, аз всъщност съм възприела оценката на другарката Полянова и съм живяла убедена, че тялото ми е негодно и затова избирах да развивам само ума си. Потърсих друг творчески отдушник за неосъществената си мечта. Така в първи клас се записах на рисуване. Там никой не ме наруга, напротив бях поощрявана да прерисувам чужди картини. Което, разбрах след време, е подход за добиване на техника, но тогава ми се струваше просто скучно. Така че рисуването беше заменено с музика – исках да свиря на пиано, но бях разубедена от родителите си. Живеехме в гарсониера, нямаше къде да държим пиано. Вероятно с тяхна помощ съм стигнала до откритието, че мога да използвам гласа си за музика – не заема място и нищо не струва. Така в трети клас майка ми ме заведе в т.нар. малък хор (нещо като подготвителен клас преди да те приемат в концертиращия хор) и остана с мен до самия край на прослушването. След доста години, майка ми сподели, че когато съм дала заявка, че искам да пея в хора, си е помислила, че няма да ме приемат, защото пея фалшиво и сигурно затова остана с мен докрая на прослушването. Бях одобрена и макар да продължих да развивам слуха и несъществуващата си музикална дарба в хора до годината, в която влязох в гимназията, макар да пропътувах половин Европа с този хор в онези бедни първи демократични години, певица така и не пожелах да стана.

Следващата професия, която си избрах, беше тази на писател. И едва в скорошен сеанс с терапевта ми разбрах защо съм правила точно тези избори. Възприела съм, че съм тромава и непохватна и съм решила, че мога да надвия ограниченията на тялото си като се отдам на по-“възвишени” изкуства, към които то поне на пръв поглед няма пряко отношение – рисуване, музика, литература. Повярвах, че умът превъзхожда тялото и че няма значение как изглеждаме, важна е красотата отвътре. Излекувах раната си от балета с вискомерие. Или си мислех, че съм я излекувала, докато не бръкнах в кацата.

Балет все още обожавам, гледам го с благоговение на живо или на запис и плача. Съвсем наскоро се разплаках и на едно представление на детска школа в Операта, когато на сцената излезе едно дебело момиченце. Разплаках се от радост, че вече не е както преди, че вече дори на децата, които не изглеждат като класически балерини, е разрешено да изпитат щастие и радост от досега си с изкуството, да се свържат с тялото си и да бъдат на сцената. Разплаках се и от мъка обаче, защото за мен това не беше позволено, защото тялото ми все още блокира в момента, в който искам да танцувам, а около мен има други хора. Защото все още изпитвам страх, че танцуващото ми тяло не изглежда достатъчно добре и всички тия точно толкова зле танцуващи хора около мен са всъщност изящните балеринки от залата с две стени огледала, една стена прозорци и голям роял. А всъщност какво значение има как изглеждаме ние самите или творенията ни, ако не изпитваме радост от това, което създаваме?

По ирония на съдбата в крайна сметка смених няколко професии в съзнателния си живот, но за всичките е било от критична важност как изглеждат нещата, хората, местата и т.н. Да, доста съм арогантна, затова й уроците ми идват по няколко пъти. В момента се намирам приблизително в средата на експлоатационния период на текущото си хипопотамско тяло и осъзнавам с ума си, че има значение как изглежда и то. Осъзнавам, че умът няма да го надвие, нито някога ще успее да го превъзхожда. Защото без тяло, няма къде да се помещава умът и следователно да съществува. Знам, че ще кажете, че имам достатъчно добро тяло за целта. И обективно погледнато, това е така. Обаче и не е така, защото аз не се чувствам добре в това тяло. Не виждам в него грацията, елегантната осанка и съвършенството, към което се стремя цял живот, макар все още да продължавам да се самоубеждавам, че умът е по-велик. Това проповядвам и в дизайна – функцията е преди формата. И много мразя да ме наричат декоратор – каква функция има декорът, какъв смисъл има да се опитваш да направиш света по-красив, след като красотата е до време, а умът е вечен?

Телата ни са крехки и преходни, но умът и той заедно с тях. Все още науката не е открила категорични доказателства за съществуването на разум без тяло. Така че на този етап двете неща вървят ръка за ръка и не могат едно без друго. Още древните са казали, че здравият ум се намира в здраво тяло, а аз едва сега откривам това. Едва сега започвам да търся връзка с това тяло, което ме носи през живота ми и дава възможност на ума да прояви своето високомерие и арогантност. Така че грижете се за телата си, свържете се с тях и ги обичайте такива, каквито са. Точно това възнамерявам да направя и аз на прага на 40-те си.

Вечно ваша,