Пътуването ни до Португалия беше дълго мечтано и неколкократно отлагано, поради финансови съображения. Стараем се веднъж годишно да организираме семейно пътешествие не с цел отмора, а водени от желанието си да откриваме нови места, пейзажи, култура, хора, кухня, архитектура и т.н. И защото именно тази обща откривателска страст ни сплотява най-много. Освен това не бяхме оставали само двамата за по-дълго време, откакто синът ни се роди, донякъде защото искаме да споделя всичко това с него и може би повече заради майчинското ми чувство на вина.
Така че в началото на 2018-а си обещахме да осъществим това пътешествие на всяка цена през настоящата година и започнахме да проучваме и планираме още в началото на лятото. Преживяването е наистина незабравимо – да пътуваш с къщата си, да спираш на всяко място, което прецениш, че заслужава вниманието ти, да спиш в близост до природата без да се лишаваш от току-що сготвена местна храна, да гледаш изгрева от спалнята на втория етаж, да пиеш вино под звездите, заобиколен от ароматни треви, заслушан в песента на океана. Това е преживяването, от което се нуждаехме и историята, която планирах да разкажа. Ще стигнем и дотам, но първо ще започна с най-адреналиновата част от пътешествието – непларанираната. Това е история, която започва с една забравена лична карта на 300 километра от летището, чиято липса успявам да установя едва два часа преди да излети самолетът ни за връщане в София.
Имах нужда от документа си за самоличност само два пъти в Португалия – на влизане в страната и в единствената вечер, в която се настанихме в къмпинг. Любезен младеж пожела да предоставим документи, за да осъществи резервацията ни. Направихме го, но четири дни по-късно, когато се нуждаех от личната си карта за трети път, за да напусна страната, установих нейната липса. Прерових целия багаж, но следа от нея нямаше. Знаех, че съм я препозиционирала от обичайното й място само веднъж – в къмпинга в Сагреш (най-югозападната точка на Европа), така че след като се чухме с младежите от Siesta Campers, за да установим с разочарование, че личната ми карта не е забравена в кемпера, веднага се обадихме във въпросния къмпинг. Откъдето получихме най-непринуден отговор: “Oh, yeah! Your ID is at the reception. Do you want us to mail it to your home address?”. “Mhm, it would be nice, but first we need to reach our home address.” Веднага се запитах що за човек намира документ за самоличност и вместо да се обади в посолството на страната, от която е издаден, или просто да го предаде в полицията, той го пази 4 дни на рецепцията си. Или това се случва често, или португалицте наистина са намерили рецептата за спокоен живот – да не се впрягат за нищо. Oставаха близо 40 минути, докато затворят check in-а, така че нямах много време да разсъждавам по въпроса. Трябваше да намерим бързо решение на нелепия проблем, с който се сблъскваме най-неочаквано. Португалските служители на летището бяха изключително кооперативни (от дамата на check-in гишето, през тежко въоръжените охранители, полицейският служител на летището, до обикновената продавачка на кафе и pasteis de nata). Въпреки това се оказа доста сложно да се организира излитането ми за такъв кратък период, още повече имайки предвид не особено кооперативната служителка в българското консулство в Лисабон, която ме информира, че издаването на пасаван е тромава процедура и ще е много по-лесно да се върна до мястото, на което се намира личната ми карта, за да си я взема лично. Client service-а на компанията, от която наехме кемпера, беше по-ангажиран с проблема ми и прекарахме около час в телефонни разговори и мислене на възможни опции как и кога мога да се събера отново с личната си карта.
Уви, на финала развоят беше следния – изпускаме самолета, като успяхме да получим скромен рифънд на вече платената сума в размер на неизползвани летищни такси, търсим нов полет, докато шофираме към Сагреш с наета кола (искахме да вземем кемпер за още един ден, но нямаше наличен). В седем вечерта успях да прибера на обичайното й място личната си карта и прекарах следващия час в търсене на полет, който да не ни коства 1000+ евра, докато Сашо си почиваше в комбито, което наехме за експедицията. Със съдействието на български тур оператор успяхме да намерим еднопосочен полет до София за следващата сутрин срещу цената, на която закупихме двупосочните билети. Все едно, в този момент в България беше вече ракиено-телевизионно време, така че съм благодарна, че успях да намеря точните хора, които да ми помогнат. В противен случай връщането ни щеше да струва поне още 100 евро повече, ако бяхме купили билет онлайн в последния момент. И така, около 8.30-9.00 вечерта настъпихме газта към Лисабон, за да хванем самолет към София, first thing in the morning. По това време вече имахме належаща нужда от душ и поне няколко часа сън, но се оказа невъзможно да го осъществим. В следващите четири часа Португалия беше само наша, точно както си представях целия ни роудтрип – самотни плажове, които са само за нас. Е, сега бяха самотни шосета, но пак е нещо. Предишният шофьор на колата ни беше оставил някаква симпатична ретро радиостанция, по която свиреха 20-годишни хитове, балансирани със съвременна местна музика. Най-доброто от тях е събрано в тази плейлиста в Spotify. Беше ни оставил и навигацията на немски, което вкара известен смут, докато успеем да сменим езика на нещо разбираемо – избрахме български. И се погрижихме да настроим системата на английски преди да върнем колата, тъй като ако следващият й шофьор не чете кирилица, със сигурност не би се справил със сложната задача да смени езика.
Именно в тези 8 часа шофиране до Сагреш и обратно, успяхме да извлечем най-важната есенция от това пътуване. На този път намерихме истинското си приключение – непланирано, извънредно, неочаквано и вълнуващо, точно като живота. Припомнихме си първото ни пътуване заедно – 6-часово шофиране на връщане от Карадере по подбалканския път, в което се борехме с нуждата от сън и душ чрез рязко охлаждане на купето посредством проветряване, силна музика от радиото, на която пригласяхме, и едно кафе на крак в 2 през нощта на някаква затънтена бензиностанция. Тогава, за разлика от сега, нямахме никакви очаквания, никакви планове, просто опъвахме платната и се движехме с вятъра. С възрастта и навлизането на връзката ни в нови етапи нещата се променят, ние също и понякога е трудно за много семейства да остават на една вълна. Ние търсехме точно това с пътуването си до Португалия – онази вълна, на която да сърфираме заедно в синхрон както преди. И май успяхме.
Докато чакахме да отвори drop off-а, за да върнем колата на летището, се опитахме да подремнем в нея и така в 8.25 се качихме на самолет до Франкфурт, където щяхме да разполагаме с около час и половина, за да хванем полет на Bulgaria Airlines за София. Това само по себе си е трудна задача, имайки предвид мащабите на въпросното летище (обща площ около 22 кв. км, 103 гейта на Терминал 1, близо 50 милиона пътници годишно), но мисля, че щяхме да се справим, ако лисабонският самолет беше излетял навреме. Уви, поради намалена видимост, това се случи с малко повече от час закъснение и имахме нужда от сериозна магия, за да успеем да хванем връзката си. Въпреки това, направихме всичко възможно – помолихме екипажа за съдействие, някой да ни преведе по-бързо през поредния check-in, кошмарния security check и да ни покаже най-прекия път към гейта, от който излита следващият самолет. Знам, че съществува такава практика на летището във Франкфурт, тъй като вече ми се е налагало да я ползвам. Не знам какво направиха милите португалци, но когато напуснахме возилото им, бяхме сами, никой не ни очакваше и никой не се интересуваше, че ще изпуснем връзката си за София. Вероятно в този момент е имало още стотици други пътници в същата ситуация. Така че тичахме без дъх приблизително два километра и в крайна сметка все пак успяхме да стигнем на гейта цели 10 минути преди да излети самолетът на Bulgaria Air и със сетни сили да обясним ситуацията си, въпреки това немците отказаха да ни качат, когато разбраха, че имаме чекиран багаж. Бяхме сурово отпратени към Hall B, в който да подадем жалба и да бъдем rebook-нати за следващия полет към родината. С огромно разочарование се отправихме натам и зачакахме на предългата опашка на Service Centre-a на Star Alliance, от които е част операторът на първия ни полет. След повече от час чакане точно преди да достигнем едно от трите обслужващи гишета, разбрахме, че всъщност трябва да подадем въпросната жалба на единственото check-in гише на TAP Airlines или както по-късно установихме, трябва да напуснем летището и да влезем отново в него, където на гише номер 682 ще бъдем обслужени. Събрахме един румънец от същия злочест полет на опашката и се отправихме в търсене на въпросното гише. След още един километър успяхме да го намерим, но португалците вече бяха в сиеста. Обадих се на клиентския им телефон в Германия, не само за да получа информация, но и за да излея натрупалия се гняв. Разбрахме, че вече сме rebook-нати и за да вземем бординг пасовете си, трябва да отидем на гише на Lufthansa, но не беше ясно на кое от всичките стотици гишета на превозвача може да се случи това. След още половин час ходене напред-назад и питане, успяхме да достигнем Цариград или в нашия случай, мила дама на име Carmen, която след като чу всичките ни премеждия със съчувствие ни каза, че знае какво е да бъдеш далече от детето си и че колкото и да е болезнена всяка минута раздяла в момента, някой ден ще се смеем на всичко това. Истината е, че ние вече се смеехме. Дали от изтощение или от истеричен пристъп, вече бяхме наясно колко забавно звучи цялата ни одисея отстрани. С бординг пасовете си в ръка гордо се отправихме към същия гейт, от който вече изпуснахме един самолет и след приблизително 7 часа ходене по мъките успяхме да кацнем в София, където се оказа, че чекираните ни куфари ни чакат цяла вечер, тъй като са пристигнали с полета, на който отказаха да качат нас. И така, всичко е добре, когато завършва добре, извънредните разходи ще бъдат забравени, но спомените ще останат. На летището във Франкфурт надали ще стъпя повече по собствено желание, за сметка на това по собствено желание за следващото си пътуване в чужбина със сигурност ще нося повече от един документ за самоличност.
Още за планираната част на вълнуващото ни романтично приключение с кемпер из португалското крайбрежие ще разкажа скоро.
Вечно ваша,
